Предотвратяване на конфликти

Проблемът за предотвратяването на конфликта. Предотвратяването на конфликта заема структуро – определящо място в организационно – управленската теория и практика. В социалната система възникват разнообразни по съдържание и форма конфликти, които преминават през ралични етапи. Разкриването на типа конфликта и овладяването на формата на неговото протичане има отправно значение за предотвратяването на конфликта. Съществуват и други проблеми от следното естество: 

Първият подпроблем се състои в следното – всяко ли конфликтно взаимодействие подлежи на предотвратяване? Убедени сме, че предотвратяването на конфликта може да обхване само конфликтните взаимодействия от типа: индивид – група; вътрегрупови конфликти; междугрупови конфликти. Предотвратяването трудно може да бъде използвано и прилагано от специалисти – конфликтолози, например при вътрешноличностни конфликти и е със слаба приложимост при междуличностни конфликти. Вътрешноличностният конфликт е така да се каже запазен периметър на самата личност, а при определени условия на специализирана психологична или психиатрична помощ.

Междуличностният конфликт най-добре може да бъде разрешен от самите субекти на конфликтното взаимодействие, като т.нар. неписани закони на доброто възпитание и добрите нрави, не позволяват на странични наблюдатели да извършват вмешателство, камо ли тези странични наблюдатели да предложат конкретни начини за разрешаването на конфликта. При междуличностният конфликт, специализираната помощ (ако такава е поискана), се извършва основно от социални работници, специалисти по семейна и брачна диагностика и терапия, психолози и т.н.

Конфликтологията се насочва към предотвратяване на деструктивните конфликти, т.е. тези от тях, които са свързани с насилие и агресия и особено – конфликти, които нанасят значителни вреди и са заплаха за жизнената дейност на субектите (тероризъм, бежански групи, екологични и природни бедствия и заплахи).

Голяма част от конфликтите отдавна са прекрачили националните граници и са се превърнали в глобален феномен. С това се обяснява насоката на усилията на международната общност и нейните представителни структури (ООН, Европейски съюз и др.), към предотвратяването на междудържавните конфликти и гражданските войни в отделните страни. Съвсем друг е въпросът доколко ефективно се осъществява това предотвратяване.

Вторият продпроблем е – кой има право да извършва предотвратяване на конфликта?  Например в стопанския и в нестопанския сектор, предпразните мерки се вземат главно от административното ръководство на съответната организация, особено когато се отнася до деструктивните конфликти. По принцип, мениджмънтът на всяка една организация, е в състояние адекватно да реагира и да предприеме необходимите мерки, свързани с предотвратяването на конфликта. При всички случаи, намесата на ръководството на организацията (особено що се отнася до конфликти с нежелателни крайни последици и продължителна и деструктивна динамика) и предприетите профилактични действия, е по-добрият вариант от изчакването на събитията да протекат от само себе си и безучастното съзерцателство.

Третият подпроблем формулираме по следния начин – необходимо ли е предотвратяване на конфликта изобщо? В конфликтологичната литература се срещат различни отговори на този казус.

Част от авторите (те са малцинството от общата съвкупност) са на мнение, че конфликтното взаимодействие не бива да бъде предотвратявано, или ограничавано, като конфликтът трябва да бъде оставен да протича по своя естествен ход. В подкрепа на това твърдение се използват следните аргументи:

а) предотвратяването е безсмислено по принцип, тъй като конфликтът се базира (детерминира) главно на разнопосочните интереси на страните и ако те са налице, конфликтът така или иначе ще се прояви;

б) профилактиката може само да забави откритото проявление на конфликта, но не и да го предотврати;

в) конфликтът е вечен и непредотвратим обективен феномен на човешкото битие и намесата в него (предотвратяването му), е недопустимо и безсмислено.

Други автори (те са преобладаващата част) защитават противоположната теза – предотвратяването не само, че е възможно по принцип, но е задължително то да се прилага, особено при деструктивните конфликти и конфликтите с особена обществена значимост.

Своите съображения, тези автори, извличат от следното:

а) конфликтологичната практика доказва принципната възможност за предотвратяването на конфликтните взаимодействия;

б) ако съответните субекти (организационни структури) се откажат от взимането на предпазни конфликтологични мерки, то това вои до големи материали, финансови и човешки, твърде често невъзвратими загуби;

в) конфликтологичната теория и практика разполагат с адекватен инструментариум и предотвратителни техники, които са достатъчно ефективни, за да овладеят конфликтните взаимодействия още в техния зародиш.

За нас схващанията на втората група автори са по-приемливи. Естествено ние не пренебрегваме факта, че предотвратяването на конфликта се ограничава от ред обстоятелства и причини – научни, морални, социални и т.н.

Предотвратяването на конфликта представлява целенасочена управленска дейност, насочена към субектите на конфликтното взаимодействие, която започва в скрития етап на конфликта, с цел недопускате на конфликтно противоборство..

Във връзка с това подчертаваме, че предотвратяването на конфликта е свързано със значително по-малък разход на време, средства, усилия и социална енергия, отколкото неговата регулация, разрешаване и последействия. Тъкмо това обективно обстоятелство е главният аргумент за предотвратяването на конфликта.

Нормативни механизми в човешката дейност

А. Норми на човешката дейност

Нормите на човешката дейност са онази съществуваща формална и едновременно с това естествена среда, в която се разгръща конфликтното взаимодействие. По начало няма конфликти, които да не могат да бъдат съотнесени, оценени или управлявани по някакъв начин от функциониращите във всяко общество нормативни механизми.

Нормите в човешката дейност и техните механизми на възникване, функциониране и регулация, са отдавна обект на интереса на обществените науки. Така например в социологията се говори за т.нар. “социологически нормативизъм”. По своята същност той представлява своеобразен методологически подход за изучаването на разнообразните обществени явления.

Един от най-видните представители на теорията за нормативизма, в нейния социологически аспект, е американският изследовател Толкът Парсънз, който създава  собствена оригинална концепция – наречена теория на социалното действие. Според него нормативните механизми са онзи конструкт, който дава ключа към теоретичното обяснение на обективния факт за еднообразието на човешкото поведение, независимо от изключителното многообразие на индивидуалните мотиви на човешките действия.

Нормативният механизъм по своята същност представлява стандарт на човешкото действие, който регулира и управлява поведението на субектите в определени социални сфери на дейност, и определя принадлежността на човека към строго определена социална група. Нормите определят допустимите форми на човешко действие и човешко поведение. Те обикновено са свързани с определена санкция – положителна (одобрение или награда, спрямо субекта, който спазва нормите), или отрицателна (порицание или наказание спрямо субекта, който не спазва нормите).

Нормативните механизми са изключително мощно средство за предотвратяване на конфликта, тъй като са продукт от многовековното развитие и опит на човешкото общество, а освен това те са израз и на т.нар. неписани правила на индивидуалното човешко поведение и социална активност. Нещо повече, за разлика от институционализацията на отношенията и социалното партньорство, които винаги са плод на съзнателно и целенасочено човешко поведение, нормативните механизми действат, ако можем така да се изразим, без целенасоченото вмешателство на субектите и управленски въздействия. Нормативните механизми просто съществуват  в социалната реалност, като естествен и много важен регулатор на човешкото поведение и дейност.

От своя страна нормативните механизми съдържат в себе си норми с различно съдържание и характер, които са свързани помежду си в сложна система от взаимоотношения: морални, религиозни, културни, етнически, политически и др.

Правни норми

Особено място в тази нормативна система заемат правните норми. Тяхната основна разлика от другите видове норми, се състои в това, че те са еднозначни, формулирани са в писмен вид под формата на закони и подзаконови нормативни актове и са санкционирани от  държавата. Теоретичната конфликтология изучава и изследва правните норми през призмата на своя специфичен конфликтологичен ъгъл, докато за практическата конфликтология те представляват интерес дотолкова, до колкото са в състояние да съедйстват за регулацията и управлението на конфликта.

За съжаление в нашата страна обикновено в договорите между страните не се включват специални клаузи, детайлизиращи действията им при евентуално възникване на спорове и конфликти. В редица развити държави това е нещо обичайно. Именно визираната практика помага за предотвратяването на конфликта, така и за неговата по-ефективна регулация.

Нравствени норми

За предотвратяването на конфликта и практическата конфликтология роля играят нравствените норми на поведение на субекта. Това се обяснява с два обективни и взаимосвързани фактори:

а) нравствените норми са социален продукт, формиран в течение на векове чрез натрупания опит на хората;

б) всеки един конфликт е подлаган нравствена оценка – както от непосредствено въвлечените индивиди в конфликтното взаимодействие, така и от заобикалящото ги обкръжение. Най-често използваните нравствени категории са: добро и зло, справедливо и несправедливо, допустимо и недопустимо и т.н.

Между нравствените и правните механизми има съществено различие.

Нравствените норми не са напълно еднозначни, както за отделния индивид, така и за по-големите човешки формирования. Този обективен факт трябва да се отчита и взима под внимание в  конфликтологичната управленска практика. По-друг начин казано например, определен субект може да оцени дадено действие като справедливо, докато  друг субект може да го оцени като несправедливо. Възможно е например, при разрешаването на даден конфликтологичен казус, експертът – конфликтолог опирайки се върху нравствените норми и механизми да установи, че те “не работят” ефективно, по причина на това, че страните в конфликта ги тълкуват по нееднозначен и разнопосочен начин. С този пример целим да покажем, че не бива да се абсолютизира мястото и ролята на нравствените норми и механизми при регулацията и разрешаването на конфликтите. Казаното до тук обаче не означава, че нравствените норми не могат да бъдат използвани за предпазни и регулационни конфликтологични цели.

  Конфликтолозите (практици, медиатори), както и мениджърите от различни равнища и степени на управление, не бива да пренебрегват силната, естествено ситуирана роля на нравствените механизми.

Нормативна регулация

По въпроса за нормативната регулация съществени идеи и методи предлага А.В. Димитриев :

Неформален метод. Този метод установява оптималния вариант на ежедневното поведение;

Метод на формализация. Представлява писмена или устна фиксация на нормите с цел отстраняване на неопределеността и нееднозначността при тяхното тълкуване. В случай, че страните се разминават в своите тълкувания, то те трябва да се върнат към изходните отправни точки на взаимодействие и по-детайлно повторно да разшифроват същите отправни точки;

Метод на локализация. Този метод обвързва нормите към местните (локалните) особености и условия. Използван целенасочено и ефективно, методът на локализация осигурява предотвратяване на голям брой недоразумения;

Метод на индивидуализацията, предполага диференциация на нормите, с оглед на тяхното обвързване с личностовите особености и възможности на отделните субекти. Така например, според организационно – управленската наука, задачите възлагани от ръководителя на подчинените, трябва да са максимално съобразени с техните особености и ресурсен потенциал. В противен случай поставянето на непосилни задачи или прекалено елементарни задачи, имат демотивираща роля, която реално създава конфликтуване;

Метод на изгодния контраст. Същността на този метод се свежда до следното – в началото нормите съзнателно се завишават, а след това постепенно се намаляват и се нагаждат към психологически приемливо за субектите равнище. По принцип това психологическо равнище е по-високо в сравнение с първоначалната нормативност.

Б. Институционализация на отношенията

В дейността по предотвратяването на конфликта съществена роля играе т. нар. институционализация на отношенията. Институционализацията на отношенията представлява възникване и функциониране на временни или постоянни структури и форми, създадени с цел да осигурят взаимодействие между страните.

В по-общ план институционализацията на отношенията е начин за създаване на устойчива форма на организация и регулиране на обществения живот. Институционализацията на отношенията като понятие е тясно свързано с едно друго понятие. Става дума за социалния институт, чието тълкуване се дава най-напред в рамките на юридическите науки. Философите и социолозите дават по-широка интерпретация на схващанията на социалния институт. Според тях той е социален феномен, чиято цел е да регулира и организира поведението на хората, в общоприемливи рамки. Всеки социален институт, според общоприетото мнение, е създаден и защитава преди всичко интересите на конкретна социална група (например на частния бизнес или на синдикатите). Именно между два или повече социални институти възниква конфликтното противопоставяне. Това се обяснява с факта, че субектите, които влизат в даден социален институт, обективно имат различни интереси.

Институционализацията на отношенията най-често се материализира чрез формално -правни взаимоотношения и е “облечена” в определена правна рамка. Например, в нашата страна, законодателството, което създава нормативни предпоставки за решаването на трудовите конфликти и регулира тези взаимоотношения, се свежда основно до следните нормативни актове: Конституция на Република България, Кодекс на труда, Закон за уреждане на колективните трудови спорове. Законодателната база, която регламентира различните видове  конфликти и противоречия в обществото, не може да обхване целия многообразен спектър на проявление и изостава от нуждите на практиката.

Огромна роля тук биха могли да играят т.нар. конфликтологични служби (структури), които съсредоточавайки основно своята дейност в рамките на предотвратяването и регулацията на значимите и деструктивните конфликтни взаимодействия, въз основа на научно – обоснован диагностичен и прогностичен анализ. Същите структури са в състояние да предлагат ефективни решения за ограничаване и управление на социалните конфликти.

Няма съмнение, че дейността по създаването на конфликтологичните служби и свързаната с него институционализация на отношенията, е сложен процес. Но без тяхната ефективна и всеобхватна работа едва ли е възможно предотвратяването на конфликтите.

Социално партньорство

Социалното партньорство е надеждна организационна форма и ефективен начин за предотвратяване на конфликта. Обикновено социалното партньорство се интерпретира в два аспекта – широк и тесен. В широк смисъл то се схваща като съгласуване и хармонизация на интересите на големите социални образования в обществото: класи, социални слоеве и професионално – съсловни групи. В тесен смисъл то се схваща преди всичко като условия и принцип на взаимоотношение между наемния труд (работниците) и работодателите.

В началото на миналия век, вместо днешната представа за социално партньорство, се  употребявал термина индустриални отношения (на англ. език industrial relations). В средата на ХХ век обаче, този термин започва постепенно да се заменя с термина социално партньорство, а в днешно време той окончателно се е наложил. Това се дължи и на възникването на обективни социални процеси, които са протекли в развитите общества: различията между класите и големите социални общности постепенно започнали да се размиват (без да изчезнат); като цяло се е повишило материалното благосъстояние на обществото и на всичките му отделни членове; производителността и ефективността на труда рязко се е увеличила; информатизацията и информационните ресурси, схващани в най-широкия им смисъл са придобили все по-важна роля в жизнено важни сектори на икономиката и обществото като цяло.

С тези промени в социално – класовата структура, които не водят до нейното отмиране, се свързва възникването на социалното партньорство. В структурата на социалното партньорство се включват следните елементи:

Политика на заетост. В днешно време, политиката на заетост все повече се деполитизира, като придобива предимно икономически и социални свойства;

Трипартидна система на взаимоотношения. Тук социалното партньорство тясно се свързва с т.нар. трипартидна (тристранна) система на взаимоотношения. В класическата схема на трипартизма влизат следните субекти, ситуирани на социалната сцена:

а) работодателите и/или техните представители;

б) наемните работници и/или техните представители;

в) държавните институции и/или техните представители, които са оторизирани да си взаимодействат с другите две страни.

Съществен акцент в изследванията на трипартидната система е поставянето на проблема – как да се запази стабилността на трипартидната система и да се повиши нейната ефективност?

Дерегулация и дезорганизация на капитализма. Голямата част от авторите смятат, че през деветдесетте години на миналия век, процесите на дерегулация и дезорганизация на капитализма в световен мащаб, са се засилили. Появили са се нови организационни форми на социално партньорство, които се отличават с по-малката си формална регулация;

Стачки и конфликти. Държавната политика като цяло придобива все по-голямо значение за възникването и протичането на конфликтни взаимоотношения, които се наблюдават в сферата на социалното партньорство.

С темата за социалното партньорство задълбочено се занимава немският изследовател и мислител Ралф Дарендорф. Според него, социалното партньорство вече е трайно институционализирано и работодателите (с техните организации) и хората на наемния труд (представени основно от синдикатите), притежават вече достатъчно здрава организационна база в търсенето на взаимноприемливи компромиси, подчинени на една основна цел – политическа и икономическа стабилност и просперитет. По-нататък Дарендорф изтъква, че там където социалното партньорство не е достатъчно институционализирано или изобщо липсва, рискът от възникване на конфликтни взаимодействия нараства значително. Освен това, в този конкретен случай, е напълно неясно в каква форма и с каква интензивност ще протече евентуалното конфликтно стълкновение.

Разглеждайки феномена социално партньорство, през призмата на българската действителност, не можем да си затворим очите пред обстоятелството, че самото то е относително ново и непознато социално явление, както за цялото общество, така и за основните страни в него. Тази форма на социално взаимодействие у нас е обременена с множество нерешени проблеми, от субективен и обективен характер, въпреки че социалното партньорство е важен и ефективен начин за предотвратяване на конфликтните взаимодействия.

Накрая подчертаваме нещо съществено – моделът на социално партньорство по принцип може да се използва от всяка една организация, независимо от нейната структура, управление и големина, за решаване на задачи по предотвратяване на конфликти и тяхната по-нататъшна регулация и ефективно управление.