Както вече бе споменато в монографията, основните (класически) стратегии за изход (краен резултат на конфликтното взаимодействие) от конфликта са пет, а именно:
- Съперничество (натиск върху другата страна да приеме собственото решаване на проблема);
- Компромис (конфликтът завършва с частични отстъпки и от двете страни);
- Приспособяване или отстъпка (доброволен или недоброволен отказ от борба с опонента и отказ от собствената позиция);
- Избягване (изход от конфликта с главна цел – минимизиране на собствените загуби);
- Сътрудничество (тук опонентът се възприема не като враг, а като съюзник по пътя на търсенето на взаимоизгодно и трайно решение на проблема).
Що се отнася до конкретните стратегии и начини за управление и разрешаване на конфликти, трябва да отбележим, че те са твърде многобройни и разнообразни. Винаги обаче трябва да се има предвид обстоятелството, че по своята същност всеки един вид конфликт е уникален и притежава присъщи само нему специфични черти. Това обективно обстоятелство обаче не е и не може да бъде никаква пречка или препятствие, пред конструирането и съществуването на универсални конфликтологични техники и методики. Последните в много голяма степен, са надежден и ефективен общ инструментариум за управлението и разрешаването на конфликта, независимо в коя сфера на човешка дейност той се проявява.
Така например един от най-полезните конфликтологични инструменти за управлението и разрешаването на конфликти е така наречената “Карта на стъпките за разрешаване на конфликти” (вж. Таблица № 3, Приложение 6).
Както става видно от картата на стъпките за разрешаване и управление на конфликти в нея е отделена изключително голяма роля на преговорния процес, с участието на неутрална трета страна. Ние специално и подробно ще се занимаем с проблема за преговорите в конфликтна ситуация, по-нататък в изложението , като тук само ще отбележим, че преговорите са онзи универсален и изключително ефективен метод за управлението и разрешаването на конфликта, без който не е възможно практически никакво трайно разрешаване на социално – значимите конфликтни взаимодействия.
Според В. Ури процедурите по управление и разрешаване на конфликта, могат да бъдат сведени практически до следните :
Предупредителни процедури:
– Осведомяване и консултация;
– Следконфликтен анализ и обратна връзка;
– Събрание.
Процедури базиращи се на интереси:
– Преговори.
– Бързо, устно разрешаване на конфликтната (спорната) ситуация.
– Множественост на моментите за намеса.
– Установена процедура за преговори.
– Преговори с многобройни последователни стъпки.
– Осведомени съветници.
– Посредничество.
– Посредничество на равни по статус.
– Експертно посредничество.
Процедури с намеса:
– Правни:
– Информационни процедури.
– Съветващ арбитраж.
-Дознание.
– Съдебни процедури с крайно съдебно решение.
– Силови:
– Периоди за охлаждане на страстите.
– Намеса на трета силова страна.
Поддържащи процедури с ниски разходи:
– Правни:
– Договорен арбитраж.
– Ускорен арбитраж.
– Посреднически арбитраж.
– Арбитраж с окончателно решение.
-Силови:
– Гласуване.
– Ограничени стачки.
– Символични стачки.
– Принципи за благоразумие.
Алън Фили предлага от своя страна [вж. Таблица № 4,Приложение 7] следната методика за преодоляване на конфликти, която се основава на решаването на проблема .
Накрая завършваме с предложения от Дж. Фолгър “идеален модел” на процеса по управление на конфликта. Фолгър включва в модела си следните шест елемента :
1.Смекчаване на различията в позициите на страните в конфликта и установяване легитимността на тези позиции и потребности, които те представляват.
2.Създаване на структури за намаляване на диференциацията, която способства за изработването на идеи и приемане на разработени с помощта на тези идеи решения от участниците в конфликта.
3.Неутрализация или ликвидация на тези елементи в организацията, които влошават климата.
4.Придвижване на групите към приемлива за всички гледна точка (или най-малкото баланс на силите между участниците в конфликта).
5.Предотвратяване появата на теми, свързани със “съхраняването на образа“ (лицето) – (пораждащи негативност и усложняващи конфликта).
6.Поддържане оценката на собствените действия сред членовете на конфликтуващите групи с цел осъзнаването от тях на собствения им принос в конфликтния цикъл и намаляване на непродуктивното поведение.
Както стана видно от приведените по-горе различни схеми, процедури и модели за управлението и разрешаването на конфликта (а такива има още десетки), налице е вече онзи конфликтологичен праксиологичен минимум, който е в състояние да помогне в немалка степен за практическо разрешаване на конфликтните взаимодействия и тяхната регулация. Сам по себе си обаче конфликтологичният инструментариум няма да разреши проблемите, той трябва да бъде приложен в действие от квалифицирани специалисти или по-общо казано от “субектите на управлението”. Не бива също така да се изпуска от внимание и факта, че управлението и разрешаването на конфликти е и своеобразно умение и специфично качество, граничещо според някои изследователи дори с изкуството.